След 3 месеца в Бруклин

Беше ранен следобед и аз работех. Не съвсем, ако трябва да съм честен. Всъщност си играех с Флеймспонд в заграждението му. Гонех го из него и смехът ми отекваше из целия зоопарк. Когато вече стана по-късно и слънцето напече хубавичко, ние двамата са свихме под дървото и аз лекичко поставих главата си върху пухкавата опашка на червената панда и не усетих как съм заспал.

-Ммх...-промърморих в просъница вдигайки главата си от животинчето. Премигах. Дамата срещу мен изглеждаше мила.-Името му е Флеймспонд.
Той се отърка в мен като коте и също я погледна с мънистените си черни очички. Усмихнах му се и го погалих по гръбчето, като същевременно прибрах кичур от къдравата си коса зад ухото и пооправих намачканата си риза.

-Няма проблем. Само изчакайте тя да Ви подуши. Не обича много непознати.
Флеймс стана и отиде да подуши непозната, като камбанката на врата и зазвъня. Усмихнах се. Немалко хора искаха да влязат при лудото момче с още по-лудата от него панда и това беше причината управителката да ми позволявяше да си играя с животинката. Все пак тя бе първият и все още единственият ми приятел. Малкият бозайник ми отвръщаше с толкова много любов, че вече се бях зачудил как не съм се чувствал така щастлив досега.

-Тя Ви харесва. Обикновено не се гали така в хората, освен ако не съм аз.
Усмихнах се. Може би в този случай да си различен бе хубаво, и вероятно това щеше да единствения път, в който щях да се чувствам така, но какаво пък-беше приятно. Почесох пандата зад ушите и тя легна, очевидно и беше приятно да я галят тяка и ла я чешат. Денят беше прекрасен и слъчев, вероятно най-хубавият в жалкия ми животец.

Ръмжене. Познато до болка ръмжене. Само това чух преди моруена да скочи към мен. И аз взех най логичното решение-побягнах към гората, карайки го да ме последва. Чудовището явно не си даваше сметка, че го примамвах далеч от хората. Стигнах до гората и успях да му се изплъзна.
Тичах. И тичах. И тичах. Не можех вечно да бягам от него. Затова спрях и навих ръкавите си. Руните по ръцете ми заблестяха, и аз призовах пламъци в дланите си. И зачаках чудовището. Не след дълго чух ръмженето на моруена. Той скочи към мен, а аз пробих кожата му и му изкарах сърцето, което все още биеше, стисвайки го и така убивайки чудовището. Ръката ми беше покрита със зелена слуз-кръвта на нещото. Миг по-късно усетих палеща болка малко под ребрата си. По Дяволите! Моруена ме беше ранил, и беше изпуснал отровата си в мен.
И изведнъж всичко потъна в мрак..."

Страх. Страхът би бил нормална реакция в такъв момент. Изведъж, за отрицателно кратко време да си спомниш всичко което накога си се мъчил да забравиш. Да, аз си спомних "клиниката" и света под земята, и щаба на Фигура Девет и...нея. Стоукс. Колко се обвинявах, че не успях да й помогна тогава...а сега, след атаката на моруена и даемона Гросъмн, тя ми липсваше още повече.
Но аз не се уплаших. Моето беше тъга. Изгаряща тъга, която болеше повече и от раната. Изгаряше ме. След като Алекс ме излекува аз седнах и преърнах коленете си, хлипайки. Не можех да се държа повече. Просто нямах сили. Нямах нея. Стоукс Шиълд.

Ник ме последва и се качи в колата,но на мен отново не ми бе комфортно.Имах чувството,че след като го спасих,той се отдръпна от мен.Отдалечи се и това ми причини непозната до сега за мен,болка.Имаше момент в който съжалих,че го спасих,но той не бе напълно виновен.Беше се сбил и аз просто го върнах отново към живот.Заслужаваше да живее,макар и сам.Лично аз реших окончателно да се оттегля от него.Да го оставя да си живее спокойно с пандата си.
В момента вече пътувахме към домът му,където планувах да се разделя с него веднъж за винаги.Където щях да си причиня болка,но поне той щеше да е както преди.Преди да се запознаем,преди да разбере за мен,преди да му спася два пъти живота за един ден.Нямаше да е в безопастност без мен,но той не мислеше така.Беше го и все още му пука за пандата и хората от миналото му,а не за живота мъ,който му предстой.
Бяхме пристигнали вече и аз имах сили само да кажа.
-Свободен си.Преди няколко часа не знаеше за мен и ти бе добре.Съветвам те да ме забравиш.Ти можеш и без бодигард да живееш ,а аз не бях нищо повече от един пазач.-усмихнах се пред него,но вътрешно се късах от болка.

-Естествено. Всички се отказват от мен.-промърморих почти безгласно.-Защо хората ме лъжат, че имат нужда от мен, като накрая всички ме мамят и изоставят. И аз си имам чувства, не съм от камък.
Това си беше чистата истина. Майка ми, която дори не познавах, Стоукс, дори санитарите в Клиниката-всички се бяха отказали от мен. Все едно аз не струвам. Което донякъде беше вярно. Но и аз имах нужда някой да ме обича и да се нуждае от мен. Наистина, не съм безчувствен психопат. Имах нужда да се почувствам важен за някого.
Слязох от колата и тръгнах към голямата порта.

Май не бях права.Не трябваше да се отнасям така с него Може би един разговор като между приятели щеше да е добре и за двама ни.Отключих колана си и слязох от колата с думите.
-Би ли ме поканил за да поговорим?-гледах го въпросително,но знаех,че той отдавна е видял болката в погледа ми.Не ми беше лесно да се разделя с него,да го оставя и се надявах след разговора да останем приятели,а ако иска и да сме малко по близки.Може би да имаме отношения като между леля и племеник.Но все пак крайното решение е негово,а не мое.

-Заповядай. Влез.-отворих портата на оградата и влязох в градината. Обърнах се да видя дали ме е последвала. Огледах се. Пуснах пандата на земята. Тя заподскача щастливо и се покатери на един висок бор. Усмихнах се леко при вида на сестра ми която се мъчеше да съживи един храст, а всъщност го убиваше още повече.
-Тоа е сестра ми, Ейми Понд.
Огледах имота си. Беше голям замък, даден за музей на средновековното изкуство.

Той се съгласи и ме покани вътре.Още с влизането си,ахнах.Той живееше със сестра си в истински замък.Не,че аз не живях в лукс,но Ник имаше много материални беща,които другите деца нямаха,На него му липсваха родители,приятели и детство,а това като се замислиш бе нсй-важното.Дори да се къпиш в злато,то не може да замени майчината любов.Има го и това,че някои деца мразеха родителите си,но не вярвах Клаус да е такова дете.
С влизането ми,той ми представи сестра си,която се опитваше да съживи един храст,но с метода си само го убиваше.Засмях се леко и казах.
-Здравей.Аз съм Александра.-подадох ръка,а тя я пое и довърших шеговито след това.-Не се прави така.Ще го убиеш с този метод.-протегнах ръка и съживих храстта,което ме върна в момента в който спасих Ник по този начин.Стиснах леко очи и при отварянето им погледнах виновно детето,но нищо не казах.Вярвах,че сам ще се усети какво имах предвид с този поглед.

-Аз всъщност се опитвам да контролирам способностите си.-смуторлеви сестра ми и ми разроши косата.-Слушка ли днес, Клауси?
-Ейми стига!-отскубнах се и си оправих косата.-Престани да ме наричеш така!
Бях на ръба да се разсмея. В този момент моето лично чудовище, Граболов, дойде и ме пусна в ръцете едно перо, облизваййки ме. Перото беше гарваново и беше прикрепено към бележката "Чакай ме".
Зяпнах с разширени очи, докато сърцето ми биеше бясно. Стоукс можеше и да е тук!

Наблюдавах Ник и Ейми как се закачат и това,което наблюдавах събуди нещо не познато за мен.Аз никога не съм имала братя и сестри,поне не истински и тази обич ми беше чужда,непозната.Не завиждах на тях двамата,но щеше да е друго ако и аз имах.Ако и аз можех да изпитам тази любов.
Усмихнах се леко

Усмихнах се леко и погледнах към Ник,който за един миг стана сериозен.Отидох до него и попитах.
-Какво има?-притесних се за него и усетих как отново щях да го спася,а той пак щеше да мисли за миналото си.