Москва, Русия

Как ми се иска да си почина малко от престъпниците в Ню Йорк.Но не всеки мислеше така.Всеки разчиташе на мен и нямах право на почивка.Но днес имах късмет,въпреки че пак беше по работа,щях да напусна за малко градът на престъпността като ме пратят на мисия в Русия.Да.Там също имаше много престъпления,но все пак не беше в родния град.Събрах багажа си и със служебния самолет отпътувах за Русия.Пристигнах в Москва,а от там се настаних в един хотел,който беше малко по различен от другите,щото беше на руската полиция.Като детектив,имах повече привилегии от другите ченгета тук.Също това,че съм от Северна Америка,също ми беше предимство.След като се настаних,се изкъпах и тръгнах по московските улици като изучавах хората само с поглед и малко включвах дарбите си.Докато вървях,естествено не си носех нищо за пиене и ожаднях.Видях едно барче пред мен и влязох вътре като седнах на една свободна маса и изчаках сервитьора.Той дойде и си поръчах кола с лед.Докато чаках поръчката си в заведението влезе една дама и само с ръка и поглед я поканих да седне при мен.Заради работата ми,бях свикнала да общувам често,а сега не исках да съм сама.Тя седна,а аз казах весело.
-Здравей.-усмихнах се,а през това време ми сервираха поръчката и тя си поръча своята.

В днешно време ако поканиш някой на масата си,веднага изниква въпроса ,,Познава ме ли се?".Това ме дразнеше в хората,но такива си бяха.Предпазливи винаги когато не трябва.Но тяхната разсеяност и липса на предпазливост ми носеше парите у дома.Новия случай в работа.Новите допълнителни часове работа,които се заплащаха двойно.Бях им благодарна за това,но сега когато я кани човек от сигурността на града,трябва ли да пита това или да се държи все едно я кани мъж за да спи с нея?Жените наистина бяхме много предпазливи и страхливи на моменти.Отпих от кафето си и казах.
-Всеки има нужда от приятел в този свят.Исках просто да се запозная някой с който да се опознаем и да съградим едно приятелство.-усмихнах се и извърнах глава.Погледнах навън където ставаше нещо нередно,но се полебах дали да изляза и да се намеся или да остана тук и да изчакам колегата ми,който е на отстрещния тротоар да се намеси.

Все още гледах навън и забелязах,че колегата ми се намеси и всичко отшумя.Но дали някога болката в сърцето ми,което не тупти,но пак боли ще отмине?Беше ли възможно чрез един спасител,то да отшуми и да не ме боли така?Бях грях,а пак ме болеше.Явно наистина няма нищо по-силно от липсата на любов....от липсата на човек до теб.Тоест самотата е най-големия враг на хората,но явно и на съществата.Все още гледах навън,но вече с празен и безчувствен поглед,който нищо не издаваше.Просто гледах хората и завиждах на тези,които бяха открили любовта.Може би ако и аз я открия,ще се променя,но кога ли ще стане...?В момента живеех за да всявам смут и раздор,а в работата си за да предотвратявам тези бедствия.В същност дали знаех наистина какво искам или не?Извърнах глава и отпих от кафето си,което стопли тялото ми и проясни сетивата ми за нови предизвикателства.Усмихнах се при тази мисъл и оставих чашата като казах почти незаинтересовано.
-Права си,а ти какво прави тук?В смисъл в Москва.-придобих сериозен вид и очаквах отговор,който навярно щеше да се произнесе по особен начин.