Създаване на пророк

Сахара  Фьодоровна. / прякора й е Даймънд. 

Човек.

20

За сега неутрална. 

character & physical appearance 

Сахара  е много красива. Има прекрасно лице, чаровна усмивка, невероятно красиви светли очи и дълга, буйна, лешникова коса. Тялото и е стройно и високо. Има перфектна фигура. Държи много на красотата си, затова постоянно си прави всякакви маски и други неща. Не спазва никакви диети и не се ограничава. Природата я е надарила с бърз метаболизъм, но не злоупотребява с него и всяка седмица тренира по 3 пъти. Най-често пилатес. Но и танци. Все пак почти всяка вечер е в някой клуб. Обича да носи рокли. Почитателка е на високите токчета и следва модните тенденции. Много харесва цветята. Затова всичките и дрехи са много цветни и красиви. В косата си винаги има някоя фибичка или диадема. Но косата и винаги трябва да е пусната. Обича да следва модните тенденции. Никога не е назад с тях. Всички момичета искат да са като нея, а това още повече и вдига самочувствието. Луда е по червилата, затова никога не излиза без червило, фон дьо тен и спирала. Естествената и коса е много кестенява.

Три думи.. Само три думи, които перфектно биха ви описали характера на госпожицата. Горделива, арогантна и коравосърдечна. Три думи с толкова многозначително значение..  Фьодоровна  е една много странна личност, която рядко бива разбирана от другите. Гордостта й няма граници. Би пренебрегнала всичко и всички, за да запази и последната си капка гордост. Звучи егоистично и всъщност е точно такова. Това е една от хилядите й други лоши черти. Винаги поставя себе си на първо място, не би видяла смисъл да се жертва заради някакво друго същество било то и нейн роднина... Ако я познавате е невъзможно да не сте забелязали арогантния й поглед, който многозначително обхожда лицето Ви. Но с това се свиква толкова лесно, като поносима част от непоправимата й същност.. Но възможно ли е изобщо да се свикне с коравосърдечността й ? Та тя би убила някой просто за забавление. Би се забавлявала от мъките на всичко живо и от болката в очите им..

Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отрече, дори то да ни кара да вием от болка и да призоваваме смъртта. Такива сме и това е. Като в старата келтска легенда за птичката с трън, забит в гърдите, която излива в песен сърцето си и умира. Защото не може иначе - нещо отвътре я тласка. А ние, хората, съзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, но макар да познаваме себе си, пак не можем да променим съдбата си, нали? Всеки от нас пее своята песен, убеден, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали виждаш? Сами си забиваме тръните и даже не се питаме защо. Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава. Родителите ми правеха огромни жертви за своята страна - вярваха в нея,макар дълбоко в себе си да знаеха,че всичко така или иначе щеше да бъде загубено. Промяната винаги е неизбежна. Сегашната промяна се явяваше под формата на мутирали същества и вероятно те работеха толкова много и толкова често защото се опитваха да ме защитят от тъмното бъдеще което се задаваше за цялото човечество. Но какво са двама прости военни в едно море от егоистични и нехайни хора които са готови на всички само  и само ,за да защитят себе си? Баща ми бе от великата САЩ ,а майка ми от студената Русия в която прекарах половината от съзнателния си живот,а и за жалост все още продължавам съществуването си там. Първите ми детски спомени ме отвеждат в една далечна пролет - сезонът в които се бях пръкнала на този свят седейки отново в тревата,макар и с бяла рокля ,обградена от няколко братовчедки които седяха прави само и само за да не си изцапат дрехите. Тъкмо бе валяло и можете да се досетите колко хубаво бе да се  метнеш върху тревата. Обичах всичко което другите момичета мразеха - обожавах охлювите. Събирах празните черупки и украсявах стаята си с тях ,докато братовчедките ми имаха милион барбита и играчки. Ала родителите им не бяха военни.. Те тънеха в разкош,а аз си харесвах малката уютна стая и раздърпаната  играчка наподобяваща на парцалена кукла ,която майка ми ми бе направила. Обикновено прекарвах повече от времето си с момчетата и още от тогава започнах да ги опознавам. Но определено си нямах и на представа ,ч щях да прекарам още повече време с тях в бъдещето си и ,че накрая щях да опозная  и най-тъмните им страни. In the winter of my life. Спомняте ли си когато ви споменах ,че родителите ми бяха готови на всичко за да умрат за каузата си? Така и стана. Един мутант им видя сметката. Може би си мислите,че го казвам прекалено безчувствено ,ала какво в същност са чувствата вече? Имаха ли стойност за хората? Не. Знаете ли защо мисля така? След като родителите ми починаха някой трябваше да се грижи за мен и естествено защото всички ненавиждаха родителите ми,за дето се ожениха само чичо ми пожела да ме вземе под крилото си. Той не бе стар,не бе никак грозен - бе удивително красив,очите му бяха светли ,лазурни и толкова смразяващи.  В лице и тяло може да са съвършен, но ако един ненормален ген или деформирана яйцеклетка могат да произведат физически изрод, не е ли възможно същият процес да доведе и до една деформирана душа? Неговата определено бе невероятно изкривена,безчувствена и безразлична. Винаги когато ми говореше,по-точно заплашваше, успяваше да всее страх в мен ,такъв страх които си бе пропил до последната частица в моето ,вече разбито и износено тяло. Името му бе Алекзандър и бе сводник. Имаше цял публичен дом - най-известният в Санкт Петербург,имаше и един в Москва. Самата аз бях родена в Маями и бях прекарала първите няколко години от живота си там,край морето и след това щом родителите ми бяха изпратени тук се бяхме преместили в Екатеринбург което бе изключително близо до морето или поне едно време така ми се струваше. Сега вече не помнех такива неща.. умът ми бе отровен. Алекзандър ме превърна в една от своите работнички още от ранна възраст. Първият ми път с мъж не бе никак хубав,бе кошмарен,защото той не се интересуваше от това,че ми отнема единствения подарък които можеше да подаря на някой които обичах. Тогава бях малка и наивна и все още вярвах в любовта ,но всички мъже минали през мен успяха да ме научат,че единственото нещо което съществуваше вече бяха плътските удоволствия и нищо повече. За това и спрях да я търся,лека по лека забравих как родителите ми се обичаха,как вечер обичах да седя на стълбите,скрита в тъмнината,за да мога да ги наблюдавам как танцуват бавно,шепнейки си разни работи,кикотейки се. Някой път на човек му се ще да е глупав, за да извърши онова, което умът не му разрешава. Как ми се ще да се бях родила глупава.. неразбираща света. Тогава нямаше да боли толкова ,нямаше да ми прави впечатление толкова..  Тази болка бе толкова непоносима,че понякога правеше и мен безразлична и безчувствена както бе направила и Алекзандър.Will there ever be summer?Казват, чистата рана зараствала най-бързо. Като се замисля цялата бях покрита с рани,но не с чистите ,а с най-мръсните и най-дълбоките. И не си ги бях причинила сама – ближния ми ,този които трябва да обичам според една толкова стара книга която никой вече не поглеждаше, трябваше да обичам. Всички гледаха на мен като една красива кукла без емоции и мечти,кукла която оправяха на бързо,а след това захвърляха в края на леглото,за да събира останките от душата си ,която с всеки изминал ден се разкъсваше все повече и повече,а на нейно място оставаше празнината,както и вледеняващия студ които вилнееше в нейно присъствия. Гладния обаче ,се насища с въображение. Не е минало  ден в които да не мечтая да се махан от тук,да избягам и да не чувам повече заплахите на онова деформирано и ужасяващо чудовище което бе зачеркнало живота ми ,поне за сега. Какво ли не бих дала да изляза навън без да се страхувам,че няма да има шушукания зад гърбът ми? Каквото и да си говорим Москва бе малка за хората живеещи в нея и всеки знаеше другия. Чувах най-различни думи по свой адрес – уличница,лека ,че дори и разбивачка на семейства. Някога когато бях все още малка тези думи ме засягаха и ,ме караха да се чувствам като нищожество,ала сега започвах да си връщам надеждата. Осъзнавах,че не съм такава по свое желание ,бях принудена на съм такава с ужасни заплахи. Алекзандър бе страшно влиятелен, бе пръв приятел с шефовете на полициите в Москва и Петербург,че определено можеше да ме затрие и да изглежда така все едно съм се била надрусала.  Какво ли не бих дала да се докосна отново до топлия пясък и да почувствам как вълните нежно гъделичкат нозете ми? Бих продала душата си за свободата ,ала все още не бях стигнала до там. Все още имах надежда,че някога ,някой щеше да се слуша в думите на една леко облечена кукла с размазан грим ,че ще чуе молбата и за помощ и няма да запуши ушите си само и само ,за да задоволи нуждите си,само за да се престори ,че това което прави не е грешно. Днешните момичета не разбираха.. Те се хвърляха от легло на легло и не разбираха колко важно бе в същност да изпитваш любов. Въпреки всичко знаех в себе си ,че все още я очаквах и докато надеждата ми гори никога няма да се откажа от нея ,нито от свободата си.

Когато навършва 17 Сахара успя да се освободи от чичо си и да замине за Америка където да започне на чисто. Но миналото никога не ни оставя намира,най-накрая решава да приеме пророческите си дарби ,но премълчава за тях,за да може да се впише в обстановката.