New York Central Park

И ето ме отново из улиците на Ню Йорк.
Времето днес беше странно, сякаш като че ли беше есен, вятъра духащ във всички посоки. И въпреки това мислите ми бяха заети с друго. Бях потънала успешно в тълпата от хора, избягвайки успешно поредния си преследвач. За съжаление обаче бях принудена да следвам тълпата, за да задържа прикритието си малко по-дълго и се озовах в някакъв парк в Ню Йорк. Мисля, че беше централния - само той беше толкова голям, че да не съм сигурна къде точно се намирах. Оглеждайки се трескаво, готова да забележа и най-малката подозрителна личност, възможна да е по петите ми и изпратена от семейството ми, не изпусках и най-малките детайли на всичко в парка от поглед. Което за съжаление ми попречи пък да забележа навреме спрелия се насреща ми мъж и аз се извърнах към него едва, когато той заговори. О, не. Първата ми мисъл беше, че той беше от онези, имащи за цел да ме хванат и да ме върнат в клиниката. И поради тази причина и първият ми инстинкт беше да побегна. Правейки крачка назад, усетих как той като че ли се озадачи, но побърза да продължи да говори, сякаш не искаше да ме изплаши и да си тръгна. Колко крайно необичайно .. ловците след мен обикновено не ги интересуваше дали ще ме стреснат или пък каква ще е реакцията ми спрямо тях - те просто искаха насила да ме замъкнат със себе си. Затова се спрях, изслушвайки непознатия й лицето ми за момент се вдигна към веещите се от вятъра клони на дърветата. Вдигайки глава, изпънах врата си, гледайки нагоре и си поех дълбоко въздух - даа, свободата си имаше цена. Особено моята, с роднини като моите. Връщайки погледа си върху непознатия пред мен, просто повдигнах рамене.
-Когато бягаш, не си особено претенциозен относно времето или мястото. - думите ми се изплъзнаха, и за първи път дори не се замислях какво казвам. От кога бях станала толкова доверчива? Знаейки, че това не е нещо типично за мен, потърсих отговора другаде. Може би той извикваше доверие в другите .. или им влияеше по някакъв подобен начин? Не бях сигурна, но усещах колко точно необикновен е мъжа насреща ми и това ме объркваше. А най-вече объркваше и преценката ми и аз не можех да си отговоря на първия въпрос, който винаги си задавах, когато срещнех някого - беше ли той приятел, или враг? Обикновено преценях хората за отрицателно време, без да се колебая с изводите си. Само че с него.. с него не беше така. И колко необичайно .. странно. И след като не можех да си отговоря, просто го наблюдавах, питайки се щеше ли той да се окаже някой, който иска да ме нарани, или пък щеше да излезе безобиден, каквито звучаха и думите му към мен?